16
Mar
2018

Илдико Енеди, режисьорката на "За тялото и душата": Не искам да се превръщам в огледало

„Дълго време исках да екранизирам един разказ на Борхес, макар че вече, може би, съм се поотказала, който започва със следното изречение: „Огледалото е ужасяващо, защото размножава образа на това, което вече съществува.” Това каза унгарската режисьорка Илдико Енеди по време на традиционното събитие на София филм фест „Интервю с автограф”. И продължи: „Именно това се превърна в мое инстинктивно решение, но и до голяма степен осъзнато. Не искам да се превръщам в огледало, защото тогава ще бъда прикована за това, което ще отразявам. Това е причината да не се занимавам директно с политическа тематика в своите филми. Прави ми впечатление, че хората често живеят с представата, че пред тях има само два избора, а често те са три, четири, пет, дори осем и отказват да погледнат в това разнообразие на възможности и някак френетично, маниакално се придържат към бинарната опция какво могат да изберат. Това е, когато манипулираш едно дете и го питаш какво иска да яде – картофи или спанак, тогава то се опитва да избере по-малкото зло, без да се замисли, че може да каже: „не, искам сладолед!”. Така, че със своите филми, се опитвам да предлагам сладолед!”. 
Илдико Енеди е председател на Международното жури на 22-ия СФФ. Нейният филм „За тялото и душата” , включен в програмата на Феста, получава в Берлин наградата „Златна мечка” 2017 година, както и наградите на ФИПРЕССИ, Екуменическото жури и на читателите на „Berliner Morgenpost”. Филмът бе номиниран в четири категории за Европейските филмови награди, а актрисата Александра Борбели беше трогната до сълзи от отличието на Европейската филмова академия. С награди от Мумбай (на публиката) и Сидни (най-добър филм), с номинации в Палм Спрингс, Хайфа и Филаделфия, деликатната любовна история за две изгубени души, които се срещат в образите на елен и кошута в сънищата си, беше номинирана за престижния чуждоезичен „Оскар” за 2017 година. Извън тази оскарова емоция режисьорката пое ангажимента да председателства журито в София. Участието ѝ в „Интервю с автограф” беше много специално не само заради нея самата, но и защото модератор беше Клаус Едер, Генерален секретар на ФИПРЕССИ. Затова и публичният диалог между тях двамата се превърна в преживяване, защото той е сред най-авторитетните кинокритици, познаващи в детайли източно-европейското кино, включително и българското. Може би затова я връща към първия ѝ филм „Моят ХХ век” от 1989 година, който получава наградата „Златна камера”, а Едер е член на журито. „Това беше най-лошото жури, което сме имали в Кан, защото постоянно се карахме и имаше конфликт между нас. Това беше една изключително интересна година в Кан, освен че бяхме много конфликтуващо жури, имаше страшно много дебютни филми в конкурсната програма и много ни впечатли във вашия филм специфичната митологична тематика, която се показва. Разказът започваше с последния ден на 19-и век, показваше се Ориент експрес, лампата на Едисон…”. Приятно ѝ е на режисьорката да чуе тези думи и припомня посоката и мотивацията си да тръгне по този начин към филма. „Първата сцена от филма е от една сцена с Бъстър Китън, който държи една дълга пръчка, която гори в единия край и се опитва да запали фитила на едно оръдие. И докато иска да запали това оръдие в един момент стига до там, че си набутва главата в дулото и едва ли не пали фитила и сещате се какво ще стане после. По някакъв начин това е еманация, метафора за целия ХХ век, а може би още повече за 21-ия. В мен се бяха породили изключително много въпроси. Ето 20-ти век започва с изобретяването на телефона, на грамофона, на киното, фотографията, на самолета и по някакъв начин това е сбъдване на архетипните човешки желания да можеш да виждаш надалече, да летиш, да съхраниш гласа си завинаги и в същия момент този век ни даде две ужасяващи световни войни, които го превърнаха в един от най-кошмарните векове в историята на човечеството с две ужасни диктатури. Това не спираше да провокира в мен въпроси и въпроси, въпроси. Моят личен отговор на тези въпроси, мъничък отговор, който се опитвам да дам е, че в крайна сметка проблемът се осъществява на нивото на личността затова колко манипулируеми се оказваме, когато се опитваме да влезем в очакваните от нас обществени рамки. Опитах се да предложа във филма роли, които са предложени от страна на обществото, героите във филма ги изпълняват по някакъв начин и в крайна сметка тотално се омазват накрая в това”.
Младата Илдико Енеди се записва в Икономическия университет, тъй като изключително я вълнува социологията, защото „както и всеки един млад човек, вълнуваха ме въпроси като „как живеем”, „как точно се проваляме в нещата, които искаме и за които копнеем” и по някакъв начин те вълнуват не само младия човек, но продължават да ме вълнуват и до днес”. А Едер продължава с въпросите си за онзи неин филм, така впечатлил журито в Кан преди вече 29 години. „Направи ми впечатление, гледайки вашия "20-ти век", а и по-късните ви работи, вашия изключителен афинитет към поезията, а в същия момент вие сте се занимавали доста дълго време с математика и изведнъж се появява вашият първи филм точно в момента на прехода, на границата на тези две епохи – изведнъж откриваме поезията в него. Как се случи?”. А режисьорката се връща в младостта си. „През 80-те години бях част от група за интердисциплинарно изкуство, където се занимавахме с пърформанс, с арт инсталация, живопис, рисуване, пишехме малко, снимахме късометражни филми. В основата на всичко това стояха проблемите, които ни вълнуваха и всички тези изразни средства се превръщаха в инструмент на изразяването на това, което ни вълнува. Реших да стана филмов режисьор чак след като направих филма „Моят ХХ век”. Преди това пред мен всички възможности бяха отворени. Поезията е важна за мен със своята точност, нямам предвид отнесената, дори лигава поезия, имам предвид нейната конкретност, която ни помага да изразим с думи онова, което не можем да изразим с думи във всекидневния, обикновен живот”. Илдико Енеди определя себе си като реалист в отговор на въпроса на Клаус Едер дали е мечтател. И допълва, че е реалист отвсякъде, „но да нека не забравяме, че реалността е много повече от това, което наричаме реалност. Сънищата са реални, мечтите са реални. Ако не мечтаем се разболяваме и умираме. Дори тази проста чаша /показва чашата с вода пред себе си/ преди да се появи пред нас е била въобразена от някого и създадена от някого”. Според именития кинокритик това е прекрасен отговор, защото той стои като концепция, като есенция в нейните филми и хвърля светлина върху всички тях. И все пак го интересува защо прави толкова големи паузи в творчеството си -  между първия ѝ филм „Моят ХХ век” и последния й филм „За тялото и душата” има почти 30 години. За тези 30 има много малко филми и той пита защо прави толкова големи паузи. „След първия си филм направих втория си, третия си филм и някак-си развих това, което прави един артист на всеки три-четири години да прави един филм. През 1999 имах вече готови два проекта, за които бяха получили прекрасни отзиви, но между 2000 и 2015 година не можех да намеря по никакъв начин финансиране за нито един от двата. В тези 15 години почти нищо не се случи. И съм изключително благодарна на унгарската филмова общност, на моите колеги филмови дейци затова, че не спряха да ме считат за филмов артист, въпреки че във всички тези години аз не бях направила нищо. Те вярваха в мен и съм изключително благодарна за това”. Режисьорката е сценарист на всички свои филми и обяснява защо. „Би било прекрасно да намеря сътрудници, съмишленици, с които да го направя. Благородно завиждам на хората, които са успели, но на мен не ми се получава. Така се случва, че целият процес по създаването на филма от цялата идея до разкадровката, че дори и трейлърът на практика преминава под мой контрол. Аз съм от онези режисьори, които стоят в монтажната и висят на главата на монтажиста до самия край. Но това не означава, че съм маниакална на тема контрол. Означава, че обичам да работя в сътрудничество с прекрасни талантливи хора. По никакъв начин не ограничавам тяхната творческа свобода, в което и да е поле. Обичам да присъствам, едно от любимите ми неща е да участвам в процеса на разкадровка, впоследствие на проявяване на лентата, когато има, на цветовите корекции, въпреки, че това е работа на оператора. Независимо от това аз съм там и наистина получавам голяма удоволствие от този процес. Режисьорското ми АЗ е напълно безпощадно към сценария, същото се отнася и за монтажа на филма. С много лекота изхвърлям материала, който монтажистът, с когото работя, не е решил още да изхвърли. Има една блестяща сцена в един от любимите ми филми „Близки срещи от третия вид”, когато става срещата с извънземните на един хълм и един от главните герои, воден от нуждата да бъде там, се опитва да създаде този хълм от всякакви боклуци, отпадъци и вехтории. По някакъв начин това съответства и на нашия художествен процес – опитваме се да вземем от всичко, отвсякъде, което ни е нужно, за да създадем това, което търсим”.
И почти накрая на този разговор двамата се връщат към филма ѝ „За тялото и душата”, така титулуван в средите на световното кино. Клаус Едер я пита защо започва любовна история в кланица. „Големите абсурдни въпроси на живота не са спрели да ме вълнуват. Исках да се задълбоча в темата: "Защо не можем да споделяме това, което е сред нас, защо сме толкова изолирани от другите и понякога изолирани от самите себе си? Защо не можем да се харесваме и обичаме повече?" В личното си проучване си дадох сметка, че има толкова много елементи от живота, които остават скрити от нас. Именно, защото решаваме да ги скрием, да ги сметем под килима, да не гледаме натам, което прави нашия живот някак-си все по-мъглив, все по-зловещ и неудобен. Кланицата е едно много истинско място, навсякъде има кланици, дори около този град и, ако ги нямаше, магазините щяха да бъдат празни. Избираме да не гледаме натам, избираме да не знаем как точно са произведени нашите дрехи, избираме да не знаем как са произведени нашите смартфони. Не искаме да гледаме как хората умират, водим ги в добре оборудвани болници. Така че исках тези двама души да се влюбят и да започнат своята любовна история на едно истинско място, на едно място, което по някакъв начин представя истинския живот, а животът е истински в кланицата”. И доразвива темата си с избора си така да развива главната си героинята си Мария, която е толкова интровертна, сякаш не е от този свят. „Познавам я отблизо, имам предвид персонажа, от дълго време. Говоря за себе си. Но, както виждате, справям се с общуването. Трябваше да науча много, тъй като и Мария научава много в рамките на филма и в крайна сметка в него става дума за общуване, защото любовта е най-искреният начин за общуване. Казват, че любовта е сляпа, но според мен тя е много прозорлива, защото успяваме да видим най-доброто в човека отсреща”. А Клаус Едер признава за себе си, че „това е една от най-докосващите истории, които някога съм виждал. В тази история става необичайната ситуация, в която двама души сънуват един и същи сън, това е една изключително, изключително красива идея.” Преди прожекцията на филма ѝ „За тялото и душата” на 22-ия СФФ Илдико Енеди получи специалната награда на ФИПРЕССИ „Платиниум 90“ от Клаус Едер в качеството му на Генерален секретар на организацията.  А почти преди 30 години той е човекът, който като член на журито на фестивала в Кан ѝ е връчил наградата „Златна камера” за „Моят ХХ век”, както вече стана дума. Наградата „Платиниум 90” е учредена преди четири години в южно италианския град Бари на един чудесен филмов фестивал на артисти като Алън Паркър, Коста Гаврас, Нани Моретти и Анджей Вайда. Това беше един от последните пъти, когато той се появява на филмов форум. По идея на Стефан Китанов традицията продължава в рамките на СФФ. Преди две години наградата получи  Бела Тар, а миналата година Горан Паскалевич. За първи път жена в лицето на Илдико Енеди получава тази авторитетна филмова награда на ФИПРЕССИ. 
Текст: Зелма Алмалех