10
Mar
2018

Костадин Бонев за новия си филм „Изкореняване"

от Юлиана Методиева - 07/03/201
Документалният филм „Изкореняване“ на режисьора Костадин Бонев,, носител на множество национални и международни награди, два пъти носител на „Златен ритон“: за „Европолис, Градът на Делтата“ и „Вапцаров, Пет разказа за един разстрел“, ще бъде представен на София филм фест. Филмът разказва  за арменския геноцид, но не само. Според сухите статистически данни жертвите, убити и депортирани само през 1915 година, са един милион и четиристотин хиляди.
Сценарист е Влади Киров. Оператори на филма  са Константин Занков, Орлин Руевски, Армен Ахаронян. Композитори: Арто Тунчбояджиян, Серж Танкян, Андре Симонян
Продукция: ТРИВИУМ ФИЛМС – Костадин Бонев/ Документална студия ХАЙК – Арам Хачатрян, лентата е заснета с  подкрепата на НФЦ, Golden Apricot Film Company. Премиерата ще бъде на 11 март в рамките на София филм фест.
 
Защо избра тази тема – арменският геноцид?
Не е само първоначалния подтик – това, че в България малко се знае за случилото се преди 100 години. По-скоро, аз имам траен интерес към нашите корени. Смятам, че Османската  империя е повлияла много на мисленето и манталитета на българите. Затова разпадът на Османската империя няма  как да не ме интересува и да не ме вълнува. В ония времена арменците и българите сме живели заедно, в една държава, в една империя. Бях любопитен дали наистина има някакви допирни точки, някакъв паралел, дали има съпоставимост между това, което се е случило на нас и това, което се е случило на тях.  Аз се дразня от неразбирането в обществото, че  ние не сме управлявани от турците! Това е клише, останало от Възраждането.  Ние сме били управлявани от Османската империя! Като наднационална държава. В този смисъл, за мен беше оправдан рискът да изведа тезата за разпада на Османската империя и създаването на турската нация в нейния модерен смисъл.
 
Турската нация е създадена в началото на 20-ти век. След тях са само албанците. Като изключим Македония да речем, както и всички образувания от разпада на Югославия. За мен беше важно, вече като стигнахме до арменците, не да наблегна на това какво им се е случило, а да дам отговор на въпроса  ЗАЩО им се е случило! Поставяйки арменската трагедия в контекста на създаването на  една нова държава, мисля, че ние успяхме да направим ясни в много голяма степен причините и да направим логични постъпките на много хора, които с действията си са заслужили да бъдат изправени пред военен трибунал.  Не беше логично да си въобразим ,че някакви изверги, поради изначална жестокост, са извършили всичко това, което са извършили с арменците! Не,  то е извършено точно, методично, хирургически изчислено! Не случайно има лекари в тази организация на младотурците, те са и част от идеолозите на геноцида ! Самият лозунг: „ Една държава, една партия,  една вяра“, вече означава, че всички малки привилегии, които християните са имали дотогава, ще им бъдат отнети. И това става много бързо! Така че, този период преди същинския геноцид, 1908 – 1913-та година, беше важен за мен.

Второто нещо, което беше изключително ценно, беше да извадим документите  на българските консулства в Константинопол и Одрин, за да покажем реакцията  на българската дипломация, докато са ставали всички тези неща.  Трябва да си дадем ясна сметка, че по време на Първата Световна война България е била съюзник на Турция, заедно с  Германия и Австро – Унгария. Въпреки всичко, нашите дипломати не са си затваряли очите,опитвали са се да спасят когото могат, повечето пъти – безуспешно, но наличието на  български документи, които от първа ръка за говорят за арменския геноцид, на мен ми се струва изключително важно!
Третото беше да подредим всичките тези документи за арменското опълчение към 12-та Лозенградска дружина през Балканската война. Ролята на  Антраник Озанян – един легендарен арменски пълководец и национален герой. Това бяха така да се каже, нашите постижения, които искахме да  покажем на българите. Може в чужбина филмът да изглежда странен заради акцентите  върху българския аспект. Възможно е. Но за мен, филмът е безсмислен без тези епизоди, защото – аз исках да ги покажа не само на българите, аз исках да ги покажа на нашите  приятели в Армения, пък и на арменците в цял свят!

Обобщенията и послания на филма „Изкореняване“ ни убеждават в това! Какво е за теб убийството на  Хрант Динк?
 
Аз и сега си задавам този въпрос. Съвсем скоро, препрочетох една творба на Христо Карастоянов, когото аз много харесвам, има предвид романа му за Гео Милев. Говорихме си с него и аз му казвам – „Христо, аз правих филм за Вапцаров и знам,че той си е сложил главата в торбата. Според мен, Гео Милев е направил същото, разказвайки на разни английски парламентаристи, какво се случва в България. Има ли днес хора, които са готови това нещо да го направят!“ Определено Хрант Динк  го е направил! Той е бил вече  50 годишен. Главен редактор  на един вестник /“Агос“/, на едно съпътстващо списание, които се списват на арменски. В Истанбул! В една изключително враждебна среда, непрекъснато наблюдаван. Той не може да не си е давал сметка какво го чака!  Парадоксално е ,че Динк не е революционер! Той не е човек, който да хвърля пряко, директно обвинения, той все пак е турски поданик. Хрант  Динк е вършил много  полезна работа, осветявайки отделни, малки факти. Като неговата основна цел е била, по някакъв начин, да заживеят мирно турци и арменци заедно! Но неговата теза е била, че за да заживеят заедно, трябва да си кажат всичко!
 
Както знаем,не само Ердоган и Турция, но и в България, определени политически кръгове не желаят –  Ахмед  Доган и ДПС  у нас, както и някои  български националисти, да се признае геноцида! В този смисъл, доста занижен е хоризонта на очакване на Хрант – няма как да се случи това признаване! Още по-малко, покаянието за стореното…
Точно по тази причина, аз толкова настоявах да получа сигурни доказателства. По време на военния трибунал през 1919 г. всички тези хора, отговорни за геноцида – министрите от правителството – са получили смъртни присъди. От турски военен съд, от турски съдии! Тоест, в един малък период, в един малък отрязък между края на Първата световна война и идването на Кемал Ататюрк на власт, е имало все пак формулиране на това, което е извършено! Но след това, много бързо, това нещо е забравено и е наложена възбрана да не се говори. Опитайте се да попитате някое официално лице от турската администрация – осъден ли е Талаат паша на смърт от военен турски трибунал и за какво? А осъдените са били десетки.
Но във филма ти, точно за отговорността на Кемал Ататюрк се говори! Този кумир не може и не бива да бъде опетнен, нали!
Ние сме модерни хора и можем да подходим към всяка една историческа личност с определена доза скептицизъм.
Ние – да, но за турците, пак ще кажа, Ататюрк е светиня!

Е, и ние сме живели сред светини, за които не можеше да се говори нищо лошо! И сме особено болезнено чувствителни на тази тема. Щом ние можем да казваме всичко за всеки, и турското общество би трябвало да може!
Доколкото зная, Хрант Динк  бе обвиняван именно за тези опити за демитологизация. Той предизвикваше една Турция да се взре в себе си, да узнае и се приеме с всичките й светлини и сенки! Той нарича случилото се преди сто години „изкореняване“ и е убит на улицата в Истанбул за думите си

Така е. Хрант  Динк е повече публицист, по-малко историк. Неговите публицистични текстове са удивителни, слава богу, че приятели, под редакторството на едно  арменско издателство в Пловдив издадоха два тома с неговите текстове. Въпреки публистицистичната им страна, те са удивително точни.  Да, арменците са пръснати по цял свят, но майката на всички арменци е Анадола! Това го казва Хрант Динк.  На мен никога не ми беше хрумвало. Не знаех, че е така. Ако влизаш в контакт с нашите, българските арменци, те в голямата си част са родом от земите около Мраморно море – Родосто и другите градове.

И моят прадядо е от тези земи…

По-голямата част са дошли по-рано, дошли са от Анадола. Това е Армения!
От филма виждаме, че Хрант Динк   има своите последователи в Турция. Годишнините от убийството му се превръщат в събитие за много хора! Те споделят неговата идея да заживеят както с миналото, но  така също и с настоящето. Той е герой за тях! Тази последователи искат гласност за случилото се, а ние с теб добре знаем ролята на гласността  на фактите в условията на диктатура!
За съжаление, ситуацията сега в Турция затруднява контактите. Аз исках жената на Хрант Динк да дойде в София , но  тя задълго замина за Австралия и не можа.Така че, моите впечатления от Турция са отпреди  опита за преврат преди две години  там. Но намерих хора, например този фотограф, който работи в списанието на Хрант Динк „Фарос“ – той се съгласи да даде интервю.
Много силно интервю…  Кой те свърза с музикантите, с  този невероятен композитор!
Това са моите арменски  копродуценти. Те имаха грижата. Въпреки, че с Арто Тунчбояджиян   аз влязох в директна  връзка. Концертът на Серж Танкян, който чуваш във филма  е заснет през 2015 година, минало беше много време от тогава. Слава богу, телевизията имаше запис и те ми го предоставиха.
 
През Хрант Динк ти  извеждаш образа на личност, чиято мъченическа съдба оставя модела как, когато си гражданин, бидейки с две идентичности, можеш да отстояваш себе си.
Идентичността е въпрос на личен избор. Мой избор е аз какъв да се чувствам. Хрант Динк, бидейки турски поданик, е бил раздвоен. Тежко е, когато двете страни на твоята идентичност воюват помежду си. Арменската фотографка Анаит Хайрапетян, при отиването си в Източен Анадол, ни показва арменци – мохамедани и коментира техния избор.  Аз мисля, че е важно и е хубаво, когато човек е наясно със себе си. Всички онези импулси, които човек осъзнава, го доближават максимално до неговата същност. Ако обратно, човек не е наясно със себе си, а се лашка от една крайност в друга,  той рискува идентичността му да се разпадне – подобно персонаж от филм на Уди Алън.
Все пак, един българин прави филм за арменската тема, за покаянието, което се очаква от Османската империя – това е доста сложна задача! Нека да те попитам за Талаат паша – той бил ли е помак?
Няма доказателства. Той е роден в Кърджалийско село, и това е всичко.
А защо се експлоатира този неясен негов произход?
Самото търсене – какъв е бил Талаат паша, е ксенофобско. Излиза, че ако е помак – това обяснява поведението му като вътрешен министър и велик везир. Това е несъстоятелно.
Той действително носи изродски черти…Може да коли, действа със цел да бъдат жестоко унищожени арменците.
Черти на балканския човек…Цялата работа е, че членовете на правителството не са участвали пряко в нищо „такова“! Те „само“ са подписали писмените укази! Имало е кой да свърши мръсната работа. Мен затова ме поразиха влаковите композиции с арменци, които са откарвали  хора в пустинята. Защото това веднага асоциира с едни други влакови композиции 30 години по-късно! Извършителите са говорили френски, имали са изящни обноски, обличали са се хубаво… А са подписвали чудовищни неща! Да, те не са участвали в кланетата, но вината им е била по – голяма от на всички останали!
Е, диктаторите не колят сами…Не  пускат лично Циклон Б , не изпращат в ГУлаг, но създават цялата идеология на насилието, на  злото!
Да, но да издадеш заповед „всички мъже над пет години да бъдат избивани“! Направил го е Енвер паша.
Ако говорим за степени на злото, това е една от последните…
Да. Трябва обаче да разглеждаме тази трагедия в контекста на тогавашните жестоки времена. Геноцид е извършван и в Южна Африка, и в Индия. За индианците да не говорим.
Искаш да кажеш, че това не е „патент“ на турците.
Разбира се, че не е!  Ако прочетем  Антон Страшимиров за начините , по които македонците са клали враговете си, няма да можем да заспим! Да не говорим за тези взаимни кървави бани, които са си устройвали гърци, българи и сърби по време на войните 1913 – 1918-та.
Но при арменския геноцид става дума за чудовищен мащаб на насилие!
Това е ужасното! Защото, в крайна сметка, пак стигаме до Хранк Динк, който по линията на обикновеното съпоставяне, казва: Ние, арменците, сме били 3 милиона на територията на Османската империя. Сега сме 50 хиляди! Значи стратегията на младотурците  успя!
„Изкореняване“ дава напълно непозната за мен информация! Например връзката на турците със Съветите, с Червената армия…Може би повечето историци го знаят, но ми подейства зле, дори си помислих, че да отидеш да станеш редовен боец, след като си извършил такива злодеяния…
Карл Радек  ги е потърсил в Берлин след осъждането им на смърт от Военния трибунал. Той е един от близките сътрудници на Ленин. Разговарял е с тях в Берлин – Енвер Паша, Джемал и още няколко, възможно е да има и други. За тези двамата се знае как са свършили.
Червената армия да оборудва армията…
Няма как всичко да се обясни. Филмът ми и без това е достатъчно голям, все пак зрителят има някакво ниво на възприемане. Севърският мир казва: Турция се разкъсва на части, създава се арменска държава.  Костантинопол става град под международно управление. И турците не изпълняват Севърския мир. Нормалното е ние да се запитаме, „Чакайте бе, ние защо изпълнихме Ньойския договор!“
Значи можело и да не го изпълняваме!
Не, не сме можели. Защото нашата армия е била практически цялата пленена от победителите, докато турската армия и след капитулацията се запазва. И след Гръцко – Турската война победената в Първата Световна война Турция прогонва гръцкото население от Егейските градове и завършва етническото прочистване, започнало с избиването на арменците.
Арменците, които интервюираш, са много интересни. За мен като че водещата тема у тях е огромната им тъга. Тъга от миналото. Всеки от тях разказва страшни истории…от ослепелия дядо от глад, до…Те са тъжни, защото – и в песните им го има това – те са тъжни ,защото и в днешна Армения нещата не вървят добре. Те са тъжни,  защото освен това тъгуват от тъгата на съвременния свят. ..Свят на все повече и повече катастрофични последици…Но кажи ми, кое е онова, което те най-вече открояват за арменеца в съвременността?
 
Може би едно от съществените неща беше това, което каза актьорът Смбат Степанян – живях в Европа, обаче не можах да издържа. И се върнах. Същевременно, една голяма част от тях не се връща! Живеят другаде, но със спомените, че  някъде там са оставили дом, и тъгуват за тази съвременна Армения…То е различно. Сегашната миграция, хората които сега емигрират, те тъгуват за държавата Армения, която ние сега си представяме като реални граници. Но цялата световна диаспора обаче, те тъгуват за другата Армения ,която е в  рамките на съвременна Турция! За Киликия, която е на Средиземно море. Но те вече  знаят, че безвъзвратно са изгубили тези земи.
Когато прослушвах няколко пъти интервютата с младите арменци, се питах –  защо те казват, че знаят какво е да си отишъл по неволя да живееш в някаква чужда страна?  Защо е толкова тежко да са емигранти? Днес това, да мигрираш в един или друг град, страна, не е като през онези години, когато се преживяваш като „изгнанник“! Политическите или икономическите условия в страната ти не ти харесват и решаваш да потърсиш другаде живот. Ето от България непрекъснато емигрират хора, отиват да живеят в Америка или в Австралия, но не се чувстват „прокудени“! Не натоварваме ли с твърде травматичен контекст понятието?
Младите арменци масово емигрират.  И се оказва, че не остава никой, който да работи там. Много по – голям процент, отколкото в България. Това е така, защото в Армения е много трудно, за да се справиш. Хората са недоволни от управлението. И още – погледни, от изток е Азербайджан, от юг – Иран, от север е Грузия, която е частично окупирана от руски части! Те са абсолютно заклещени в един ужасен „дом“, в който няма мърдане, няма излизане. Те искат да могат да пътуват и да се връщат по всяко време. И да излизат по всяко време, нещо което не мисля че е възможно. Те са петимни да се подобрят отношенията с Турция! Там няма граничен пункт. Ако един арменец реши да отиде сега в Турция, той не пресича границата. Той минава през Грузия, или от Иран. КПП-та през Турция са затворени от турците. От друга страна турците имат проблем и с кюрдите. Това е пространство пълно с конфликти, арменците са последната им грижа!
Преживяването вън от родината и извънредно актуално днес. Бежанските вълни  поставят въпроси, които и в България не можем да им отговорим. Казваме, тези са бежанци от климатичните условия ,тези са трудова миграция, тези са от война…“Сортираме“ ги…Кога е направил доброволен избор, кога е бежанец за по-хубаво?
Общо взето, ние гледаме да затворим филма в това, което се е случило тогава. Днешните проекции ги търсим дотолкова, доколкото по някакъв начин тези хора носят в себе си миналото. Затова и търсех по-интелигентни хора – героите ми са фотографи, актьори… Фотографът показва парченца от света, видян през неговите очи. И това е важно. Това беше принципен ход с тези фотографи, и съм много доволен, че нашият Гаро Кешишян се включи много успешно.  Историята му с това момиче, което се е съгласила да бъде негов модел, е потресаваща. Тя е част от това настроение, което го носят арменците.
Специфична тъга на арменеца…На това настояваш.
И Яворов го казва – че песните им са тъжни. Те пеят през сълзи. Исках участниците във филма да бъдат трансмисия, така че тази тъга да премине през зрителите…
Постигнал си го!
Никой, освен Серж Танкян не говори за това какво дядо му е изпитал по време на геноцида. Те живеят с травмата, но днешните проблеми не са по – малко тревожни.
Несъмнено е трудно да говориш за миналото, когато то е травматично…Как си представяш,че ще се въприеме твоят филм?
Ще ти кажа какво се случи в Пловдив. Там докато разговаряхме, един зрител ми каза – „не знам как арменците ще гледат на този филм, но през цялото време имах чувството, че говориш за нас, българите!“  Тоест, посланията на филма са универсални… Рядко си задаваме въпроса как живеем, и защо това ни се случва. Дори това, че аз вече, на стари години, виждам неща, които вече съм виждал. Някакво травмиращо   déjà vu. Над България се е спуснала пелена – и ние не виждаме какво се случва с нас. Трябва да търсим свои канали за информация, на които да вярваме. Каквото и да ми кажат като своя позиция официалните власти и техните медии – аз не им вярвам. Защото лъгаха прекалено дълго. Демократичните принципи не са еднократно усилие, трябва отново и отново да ги изграждаш. И да воюваш за тях.
Ще го пуснеш ли филма в Истанбул?
Не мисля, че днес това е възможно. Не и при това управление.