11
Mar
2018

Луната на Юпитер“ на Корнел Мундруцо: към човечността, отвъд гравитацията

„Юпитер има 67 познати луни. Четирите най-големи от тях са открити през 1610 г. от Галилео Галилей. На една от луните се предполага наличие на солен океан под ледената ѝ повърхност. Това би могло да е люлка за зараждане на нови форми на живот. Тази луна е била наречена Европа“. Началните надписи, с които започва новият филм на Корнел Мундруцо „Луната на Юпитер“, преминаващи рязко към картина от вътрешността на камион със сирийски бежанци на сръбско-унгарската граница, преплуване на река, каналджии, полицейски хайки, стреляне на месо… всичко това сякаш настройва и съзнанието, и сетивата ни до краен предел за това какво ни очаква, но... не. Очакваме антиутопия за „крепостта Европа“, очакваме силно политически филм с болезнено-документални моменти от съвременната Унгария на ксенофобията, от Унгария на Орбан и крайното дясно… И този филм е всичко това, да, но той е и нещо много повече. Защото Корнел Мундруцо се интересува преди всичко от човешката душа и от процесите в нея, от разгадаемото и неразгадаемото, от това кое ни е направило такива зверове, каквито сме днес. Това го има и в „Белият бог“ (с не по-малко остра социална нотка), и в „Делта“, и в „Приятни дни“. Мундруцо търси метафизичните причини за социалната и политическа криза, в която се намира Западът. Думите му отпреди няколко години от интервю за София Филм Фест, касаещи „Белият бог“ – „Обществото винаги ти поставя морални въпроси, но накрая ти, като човек, взимаш своите решения и можеш да избираш между солидарността и опакото ѝ“ – важат с пълна сила и за новия му филм. „Натискът винаги идва от обществото – казва режисьорът, – но обществото значи „всеки човек“, а не някакъв анонимен враг. Обществото сме ние и то ни отразява. Не поставям голяма дистанция между индивида и обществото, защото обществото сме ние и наша отговорност е как ще изглежда то“. Ако обаче в „Белият бог“ във фокус е солидарността към другия, отхвърлянето или приемането на другия, тук, в „Луната на Юпитер“, сякаш този конфликт се е пренесъл много повече в полето на борбата със самия себе си – загубили ли сме човешкото, способни ли сме да вярваме (и да видим) чудото. За реализирането на филма Корнел Мундруцо е прекарал три седмици, снимайки в бежански лагер, а една от ключовите второстепенни роли (бащата на момчето) се изпълнява от Давид Йенгибарян (виртуозен акордеонист в цивилния живот), който преди повече от две десетилетия бяга в Унгария, за да се спаси от войната в Нагорни Карабах. „Хората са забравили да гледат нагоре. Живеем хоризонтално. В нашите мрежи“ – казва героят д-р Щерн (в ролята – грузинецът Мераб Нинидзе). Това е добра отправна точка за поставяне на най-важните въпроси – за човечността и за гравитацията…