11
Mar
2018

„Манифест“ на Юлиан Розефелд: отвъд киното

Маринети, Дзига Вертов, Джармуш, Тристан Цара, дуото Маркс-Енгелс, Кандински, Вернер Херцог, Малевич, Андре Бретон… и Кейт Бланшет в 13 различни (в някои от случаите – до неузнаваемост) роли – на клошар, на кукловод, на учителка, на произнасяща надгробно слово, на работник във фабрика... Не филм, а огромна машинария, отправяща ни далеч отвъд киното и побираща в себе си целия ХХ век със солидни дози XIX и XXI – и като основа за колажно преосмисляне, и като проекция. „Манифест“ е мащабен, непрекъснато разбъркващ и пренареждащ сам себе си колаж от декларации и действие, грандиозен експеримент с поставяне на съответните думи, конструкции и постулати в съответния (понякога логичен, понякога изненадващ и тотално атипичен) контекст. Игра на перспектива и преосмисляне, с необходимата доза здравословна самоирония (като в епизода с телевизионната водеща Кейт и репортерката Кейт, разискващи концептуалното изкуство в ефир). Преминавайки през ситуационизма, футуризма, флуксус-движението, дадаизма и т.н., този филм изследва силата, дълготрайността, универсалността на всички тези думи, конструкции и постулати, опитвайки се да вникне и в механизма на чувствата, които са стояли в основата им в съответния времеви момент от пъзела. Това е филм, който отправя предизвикателство не само към познанията ни за историята на човешката мисъл и схващанията за света и изкуството през десетилетията от индустриалната революция до пост-апокалипсиса, но и към интуицията ни – не е задължително всеки от нас да познава всички цитирани манифести, тук играта е като в роман на Пинчън или Кортасар с умишлено пропуснати бележки под линия. И казвайки, че е отвъд киното, имаме предвид, че този филм би могъл да бъде разглеждан равностойно като политически театър, като творба на визуалното изкуство, като книга, съдържаща в себе си цели библиотеки (творческата биография на самия му създател е достатъчно красноречива, дори само като отправна точка към филма).