19
Apr
2017

Проф. Георги Дюлгеров: “Врагове” е поглед към душата на българската нация

От 16 до 24 март Бургас за петнайсти път „възстанови“ старата слава на бургазлии да обичат киното, да предпочетат силата на това високо изкуство. Преди доста години на брега на морето близките приятели кинорежисьорът Георги Дюлгеров и журналистите Йорданка и Георги Ингилизови замислят, по настояване на Данчето, Бургас да има свое голямо кино събитие. “Ето го събитието, има го“ - спомня си сега проф. Дюлгеров. От пет години фестивалът се създава без Йорданка Ингилизова, но дъщерите й Аля и Кристина, неуморните бургазлии Георги Ингилизов и Геолги Дюлгеров с финансовата подкрепа на Община Бургас продължават всяка пролет да радват хората на Бургас с това изключително събитие -„Международен София филм фест на брега“. През 2017 г. то мина под знака на българското кино - осем от 20-те показани филма бяха български. Филмът „Врагове“ на Светослав Овчаров бе отличен от професионалното жури с председател Георги Дюлгеров с пластика „Сребриста чайка“. Наградата на публиката спечели „Лудетини“ на Паоло Вирдзи. Директорът на София филм фест на брега Стефан Китанов пое втората „Сребриста чайка“ с обещанието тя да стигне до италианския режисьор. Късометражният филм „Крило на дракон“ на Антония Милчева - режисьор и сценарист - получи наградата от конкурса „Джеймисън“.
   Проф. Дюлгеров, с какво беше по-различен този 15-и Международен София филм фест на брега?
Плаша се от въпроса "по-различен". Ако кажа по-различен, рискувам той да бъде по-лош. Аз съм консервативен. Имам интерес към историята, към архива. И за мен е много по-важно да пазя традицията, която през тези 15 години установихме. Първите десет години я създавахме с Данчето Ингилизова. Традицията с предаване на фестивалното вино, например, започна от Втория СФФ на брега и ние го правим всяка година. От втория фестивал започна и традицията да даваме Награда на публиката. Тогава Никола Станчев направи сребристите чайки. Малко по-късно присъединихме късометражните филми от конкурса „Джеймисън“.
Филмите правят фестивала. Тази година бяха осем български филми. И това определи облика на фестивала. Ние имаме късмет да гледаме филми, спечелили „Златна палма“ в Кан 2016 г. - филма „Аз, Даниел Блейк“ на Кен Лоуч, „Другата страна на надеждата“ на режисьора Аки Куарисмаки, отличен със „Сребърна мечка“, и други филми.
   15-ият СФФ на брега започна с „Врагове“ на Светослав Овчаров. Филмът получи наградата на община Бургас и на професионалното жури. Публиката беше много тиха в началото на прожекцията. Трябваше й малко време, за да усети и осмисли режисьорския поглед на Светослав Овчаров. С какво спечели публиката, която ту притихваше, ту избухваше в смях, този филм?
„Врагове“ е поглед към душата на българската нация. Що за хора сме ние? Много точно говори Валентин Ганев на срещата със зрителите. Ние вътре в себе си враждуваме непрекъснато. Не сме способни да приемем малко по-различните. И затова е финалът на този филм, в който, изправени пред смъртта, пред опасността да умрат, предпочетоха да се сбият и така да умрат. Нямаше никаква патетика в тяхната смърт. Филмът е опит да се осмисли историята. И ние го подкрепихме за този стремеж да се разказва не като в прогимназиалния учебник, а да се разказва диалектично и противоречиво. Една нация трябва добре да познава историята си, за да съществува и да продължава. Ако ние продължаваме да се прехласваме по тези фалшиви исторически постановки, които изобилстват по телевизията по повод светли национални празници, ние приемаме нещо фалшиво и вредно, според мен. А официалната пропаганда му се възхищава - сраженията при Шипка, батални сцени и т.н. Този кинофестивал дава шанс за избор. Селекцията, която правим, благодарение на годините и на опита, на вкус, който сме изработили, дава шанс да се види различното, което няма къде другаде да се види.
   Да поговорим за филма „Спомен за страха“ на Иван Павлов. За мълчанието, което ни е смазвало. И за филма „Пеещите обувки“ на Радослав Спасов. Филм за същото време, но изпълнен и със светлина?
В самия „Спомен за страха“ ценя линията на режисьора. Героят на Ованес Торосян – режисьора във филма - снима едни абсурдни миниатюри - „Кожодарител“, „Вграждане“, „Къде отива златото на България“. Много е важно да се каже, че в сценария - в по-голямата си част на Красимир Крумов-Грец - тези три миниатюри са на Константин Павлов. Този велик, абсурден български поет. Самият факт, че в онова време, 1968 г., има някакъв странен режисьор, за който се разказва с чувство за хумор, с ирония, този режисьор снима истински неща... Тези малки абсурдни миниатюри са опит да се противопоставиш на системата. Сега много обичат да говорят, че по време на Живков се е изградила индустриална България. С цената на какво? И в миниатюрите е казано - един от героите вгради собственото си дете и жена си. Препратка към мита за вграждането, зловещо трансформирано в съвремието ни. „Маноле, вика тя. Как сте вие там, пита той. Добре сме. Ами щом сте добре, довиждане.“ Това е финалът на филма. Един режисьор се мъчи да покаже такова нещо в онова време. Сиреч не е било време само на мълчаливците и на страхливците. Било е и време на хора, които - и аз смея да се причисля към тях - се опитваха да се изказват за системата. Без да звучи самохвално, „Авантаж“ е филм за системата, а не за крадеца. За това, че системата смазва един талантлив човек и го превръща в предател. Които трябваше, разбраха филма. Това е хубавото.
„Пеещите обувки“ е биографичен филм за Леа Иванова. Съдбата на тази певица е уникална и е грехота да не се разкаже за нея.
   Може би музиката и любовта озаряваха…
Мисля, че това се дължи на актрисата Рая Пеева. Тя е откритие в този филм, много мощен талант. Тя озарява образа и го изпълва. Тя прави филма. Много е важен феноменът на звездата. Превръщаме в звезди тези, които играят в сериали. Несериозно е. Аз съм против това сериалите да се бъркат с кино. Сериалите не са кино. Но рекламната индустрия се задейства и така стават звезди. Незаслужено е.
   Това са филми, свързани с миналото. Гледахме и филми от настоящето - „Христо“ на режисьорите Григор Лефтеров и Тодор Мацанов, „Безбог“ на Ралица Петрова и др. - силни, вълнуващи. Каква мисия има киното сега?
Киното трябва да разказва за времето, в което живеем. Но времето, в което живеем, не значи само публицистичното, рационалното време на днешния ден. Историческите филми също са за нашето време, защото са правени днес. Според мен филмът „Врагове“ спори с всичките ура-патриотични тези на националистите, които сега затварят границата и т.н. Млади са режисьорите. Те са нахъсани и разказват безжалостно. И това е приоритет на младостта. Тя е безпощадна. Аз съм за повече милост в изкуството. Но аз съм от друго поколение. Те трябва да разказват от позицията на поколението, към което принадлежат . Те така разказват и това е тяхно право.
Интервю на РАДКА БАЛЕВА