12
Mar
2018

„За тялото и душата“: алегорично и буквално

Последният засега филм на Илдико Енеди (председател на Международното жури на София филм фест тази година) съвсем категорично затвърждава позицията на създателката си сред най-големите унгарски, а и въобще европейски режисьори от края на ХХ и началото на ХХI век. Не са много кинотворците, които могат да разкажат една съвременна любовна история по толкова оригинален и запомнящ се начин, ситуирайки я… в кланица. Любовна история между новата инспекторка по качеството на месото и финансовият директор на предприятието, което е един умален модел на света, в който живеем днес, създавайки си съответните жизнено необходими механизми за изолиране от другите. Но, както се казва, красотата разцъфтява на най-неочаквани места. „За тялото и душата“ (носител на „Златна мечка“  за най-добър филм на Берлинале през 2017-та и номиниран за „Оскар“ в категорията за най-добър чуждестранен филм през тази година) ни среща с персонажи, сковани донякъде като герои на Бела Тар или на Каурисмаки, но лишени от крайности на мрака в душата, до каквито стига първият, и с две-три идеи по-малко церемониално-абсурдистки от героите на втория. Ако тръгнем по пътя на паралелите, тук можем да направим такъв и с героите на Мураками (също затворени в себе си и често с малък физически белег или недъг), а елените от съня на двамата герои сякаш отговарят без думи на въпроси, поставени от лисицата на румънеца Габриел Ахим… Заглавието „За тялото и душата“ е колкото алегорично, толкова и болезнено буквално, а сериозните въпроси, които филмът (съвсем не без чувство за хумор) поставя, по изключително фин начин елиминират всички учебникарски клишета в психологията, подтиквайки самия зрител да забрави наложената му от света в който живеем стеснителност, и да повярва (примерно), че най-естественото нещо на света е да сънуваме едни и същи сънища с някого другиго. Сред достойнствата на този филм са и особената светлина (понякога естествена, понякога луминисцентна), и отстъпващата сянка, и дребните жестове и детайли, и привидното несъответствие в сезоните на сънувания свят и общоприетата реалност. Въобще, на финала на този филм, който иначе започва с рутинни убийства на крави и рязане на месо, се чувствате възвисени, и не, това не е нито клишираният американски хепиенд, нито европейският политически коректен финал, нещо друго е – един оптимизъм, който е естествен, именно защото го чувствате и с тялото, и с душата си.