14
Mar
2018

Зърно“ на Капланоглу: дълбоко в човешката душа в „почти настоящето“

Голямото завръщане на режисьора Семих Капланглу – двучасовата антиутопия „Зърно“ (копродукция между Турция, Франция, Германия, Швеция и Катар) – е колкото дългоочаквано, толкова и изпълнено с неочакваности. В началото може и да не разпознаете Капланоглу: заради пейзажния шок, заради директното ни запращане в един свят, много по-близък до „Сталкер“ на Тарковски, отколкото до станалите класически вече филми на Капланоглу „Мед“, „Яйце“ и „Мляко“, а и по-ранните „Падането на ангела“ и „Далеч от дома“… Но въпреки цялото това „почти настояще“, което виждаме във филма – от една страна големите защитени градове, управлявани от всевластни корпорации, пазени от високоволтови невидими стени и развиващи генномодифицирани култури, и от друга Мъртвите земи: с отчаяните бежански колони, киселинните дъждове, епидемиите, освирепяването, отровената почва и загубилия стойност човешки живот – въпреки цялото това „почти настояще“, в което е ситуирано действието, Семих Капланоглу остава верен на себе си, концентрирайки се преди всичко върху човешката душа и пътя, който извървяваме вътре в себе си, който можем да извървим, дори когато светът е свършил. В метафизичното пътешествие на двамата учени-ренегати – Джемил Акман (човека, опитал се да предупреди човечеството, живото доказателство, че няма ненаказано добро) и Ерол Ерин (човека, тръгнал по пътя на съмнението, в един свят, в който то е ерес) – откриваме обаче много повече, отколкото може да ни даде един жанров фантастичен или антиутопичен филм: „Зърно“ е повече филм за човека, отколкото за човечеството, в него има много повече философия, религия (в добрия, неиституционален и нефанатичен смисъл), интуиция, просветление, отколкото ненужно действие в реалност, в която точните науки са се провалили в опита си да заобиколят природните закони. Филмът е черно-бял не поради някаква снобска прищявка, а защото няма как да бъде иначе. Звуково е плашещ – на места от самата звукова картина ви побиват повече тръпки, отколкото от пост-апокалиптичните картини. Но понякога, като отмахнете дори само един камък от стената, можете за миг да зърнете и един по-добър свят. А мравките не са изчезнали. И слънцето все още изгрява от изток.