11
Mar
2019

Интервю с Драго Шолев за "Прасето"

Разговорът ни с Драго Шолев тръгва от общите елементи между новия му филм „Прасето“ и предишния „Подслон“. И в двата филма дванайсетина годишно момче, което няма добър контакт нито с родителите, нито с връстниците си, се забърква в неприятности и трябва да премине само́ през премеждията по пътя към порастването... 

През тези герои аз най-добре виждам света. Авторското кино е винаги по някакъв начин автобиографично. Историите, които ние разказваме, са лични. Най-често през живота си съм бил подрастващ или тийнейджър. Винаги са ме занимавали взаимоотношенията между подрастващия и неговата семейна среда. Как той се превръща от дете в мъж, как пораства...

А, дали няма и нещо поколенческо? Героите ти повече приличат на децата от нашето поколение, оставени да подивяват и да се оправят сами. Ние израснахме в едни много диви години. Без контрол, без надзор, включително и години с много повече насилие в училище... 

Специално за „Подслон“ исках нарочно актьорите, средата, стила, да са ретро. Да изглежда като от моето детство. Киното е до голяма степен носталгия към миналото...

Заглавието на филма „Прасето“, сюжетът, конкретни елементи във филма, много са нещата, които напомнят за „Повелителят на мухите“...

Всичко става без да искам. По принцип не харесвам кино с интелектуални препратки. По-скоро искам историята да си върви самостоятелно и да бъде сякаш непипната от авторова намеса. Ако има някаква символика, тя трябва да бъде косвена. Разбира се, няма как да няма влияния, те са част от културния контекст. Всъщност аз съм много повлиян от старото българско детско кино. Не знам защо, когато говоря за българско кино, винаги си представям филма „Да обичаш на инат“. Когато снимам филм също. Героите и начина, по който се изразяват, начина по който им се случват нещата... Много съм повлиян от този филм.

Визията на „Прасето“ е много по-нормална и по-модерна от тази в „Подслон“, някак по-опростена. В „Подслон“ се виждаше намерението за един суров минимализъм. Изненадана бях да науча в един по-късен момент, че жилището от филма не съществува, студиен декор е.

Когато правиш кино, ти даваш отговор на един глобален въпрос – какво би трябвало да бъде то според теб. Така се зараждат и теченията в киното. Мислейки върху този въпрос, докато работех по „Подслон“ стигнах до извода, че киното е пресъздаване на реалността. За разлика от документалното, което се опитва да затвори в картина самия живот. В игралното това няма как да стане. Вместо това пресъздаваш нещо, което си преживял. Киното е по някакъв начин вторична производна на живота. Апартаментът в „Подслон“ беше резултат от дълги изследвания. Това ме е вълнувало тогава. Следвал съм логиката на пресъздаването. А в „Прасето“ следвахме друга логика. Пак пресъздавахме, но не реални събития, а чувства, емоции, неща, които никога не са се случвали, но непрекъснато се случват. Каквито са примерно подигравките с различното дете в класа.

Героят в „Прасето“ напуска дома си още в началото. Като че много се заиграва филма и с вълшебната приказка, едно израстване през подвизите. Какво трябва да направи за да порасне?

Да кажа първо за бягството. Има един момент в израстването на всяко дете, когато то трябва да вземе решението да напусне семейния комфорт или дискомфорт съответно, в зависимост от частния случай. Бягството е също нещо, което много ме занимава. И то бягството от семейството. В случая с „Прасето“ всъщност семейството е избягало. Родителите са гастарбайтери. Румен няма от кого да избяга, той просто не се прибира.

В „Прасето“ вече почти целият актьорски състав се състои от деца. Как се работи с тях

Има едно качество в актьорите, което според мен е най-важното – спонтанността. Децата по принцип са спонтанни, много по-спонтанни от култивираните актьори, които имат един недостатък, те винаги се самонаблюдават. Колкото са по-добри, толкова по-видно се самонаблюдават. Това им пречи да бъдат спонтанни, тоест да участват. А за един актьор да участва със цялата си същност в историята е много важно, защото чрез това участие изгражда ролята. Част от работата на режисьора с професионалните актьори е именно да върне спонтанността им. Докато при децата тя е много по-автентична. Просто те са си такива. Румен в голяма степен не знаеше какво става във филма. Аз само му бях казал „В този филм само ще те бият и само ще бягаш.“ Не беше чел сценария. За разлика от „Подслон“, където се правеха много репетиции с цел да се пресъздаде по най-точният начин конкретната ситуация, тук разчитахме най-вече на първия дубъл. Създавахме ситуацията и го пускахме с неговата детска спонтанност да реагира на заобикалящия го свят. Импровизирахме много повече, и имахме много повече работа по монтажа, защото накрая се оказахме с един куп кадри, които не бяха заснети монтажно. Като в документалното кино. За това и филмът „Прасето“ изглежда малко по-груб и недодялан. По-непосредствен. Не толкова „поставен“.

Имаше ли изненади, които после попаднаха във филма?

Много от реакциите, които изграждат образа на Румен, са абсолютно извън сценария. Те дойдоха някъде дълбоко от неговата същност, от неговата душа...

Този филм детски ли е?

Питат ме приятели „Можем ли да доведем деца?“ Според мен – да. Става както за деца, така и за родители, така и за учители. Но това не е въпрос на който аз всъщност да мога да дам отговор. Аз съм го направил такъв, какъвто е, и от тук нататък не мога да го променя. Мога само да събирам мнения, да слушам критики и да си взема евентуално поука за тях за следващи проекти.

Съобразявал ли си се с хипотетичната си публика, преценявал ли си до къде можеш да стигнеш сюжетно или графично?

Не обичам спекулацията с думата „публика“, защото това е толкова абстрактно понятие, че не е честно да говориш от нейно име. Когато правя моите неща, винаги публиката съм аз. Правя ги за себе си като публика. Поне за моя вкус мога да нося някаква отговорност. За вкуса на средностатистическата публика няма как да знам. Сигурно някои хора, които гледат на киното като на продукт могат да обобщават с големи термини, но аз нямам чак такова самочувствие. По-скоро ми е интересно как приятелите ми ще реагират на някакви неща. Правя филмите си с мисъл за моя собствен кръг. Не знам дали това е най-професионалният подход, но е най-искреният.